partir pour partir

partir pour revenir

pour rester

pour ne plus y penser

pour toujours rêver

Другото място

Този град, толкова далеч от другия. Като този живот, толкова далеч и различен от другия. Има ли по-истински между двата? Съществуват ли и двата едновременно?
Допълващи се едновременно. Там не мога да живея за себе си, тук така и не мога да живея за друго. Двата края на един живот. Носталгия, милувки, летище. Моето място? И на двете, но нито тук, нито там. Някъде там. Другаде ли? На още друго надалеч? Ню Йорк? Кога, как и защо?

Животът се търкаля. Моментите, в които съм гадаела на къде отивам или съм се стремяла към нещо конкретно ми изглеждат мъгляви и забавни. Нищо не е такова, дори да има нещо общо. 
Знаела съм в конкретност някаква си мъничка моя цел, но колкото и конкретна - сега ми изглежда като чернова, пълна със задраскани думи и поправки. Вмъкнати цели изречения и нови абзаци.

А сега тогава? Когато в неконкретна цел знам най-конкретно от когато и да било какво искам, това повече смисъл ли има? Имам усещането, че след няколко години пак ще си мисля по този въпрос и ще си напомням, че това детайлиране на желанията е временен етап; процес, помагащ на компаса да свери вярната посока. И само толкова. Животът се изменя с всяка една секунда, както някой мъдър човек е казал: "Всеки ден е един отделен живот." Харесва ми това размишление. Изобщо, мъдростта е едно от нещата за висше възхищение. 

Надалеч. Все близо и все надалеч. Без нещо да ми липсва - в момента - но то неминуемо липсва, понеже просто не е тук. Може ли да имам всичко без да се ограничавам? Повечето свобода е равна на повече ограничения. 
Не мога да съм на двете места едновременно. За щастие и двете присъстват у мен, иначе щеше да има голяма дупка. Иначе всъщност просто нямаше да има свобода. Нито ограничения. 
А обичам ограниченията. Най-вече свободата.